Умря на една жена мъжът.
Божа работа, казаха си хората с примирена мъдрост, дошъл му редът.
Но тази жена много обичаше мъжа си. И никой мъж, даже, ей така между другото, пък и за утеха на очите само, тя не поглеждаше. Все до гроба на обичния си съпруг седеше от сутрин до здрач и плачеше ли, плачеше. Ден след ден, мина неделя, после втора, заточи се месец, че и отмина, начена се втори.
Направи и помен за четиридесет дни от смъртта на любимия си съпруг и пак продължи все така на гроба му да ридае неутешима.
